| μονοσ κοσμοσ |
[Mar. 5th, 2007|05:59 pm] |
Опитвах се да убия седмицата преди тя да убие the good side of me. И накрая стана така, че тя ме състари, а аз нищо друго не успях да направя, освен да остана с чувството за вина за това, че ми е криво. И че съм болна.
И че повечето елементи от ежедневието ми неусетно, но окончателно са се променили, и не само те, а и хората около мен също...и аз покрай тях. Оправдавам голямото нищо с това, че оставам с онези, които се нуждаят от мен, а другите, на които им е все тая с или без присъствието ми, не аз изоставям, а те сами си отиват. Сама повтарях, че човек не трябва да съжалява за нищо и вярвам, че е така. Затова не съжалявам, което обаче не би могло да унищожи гадното чувство, че съм сбъркала.
И въпреки целия този шит пак се намериха неща, които да ме усмихнат. Като това, че всички хора се изнесоха в първата част на автобуса, защото три екземпляра от отбора решиха, че ще им се повдигне настроението ако през целия едночасов път пеят. Кадри от тази гавра очаквайте скоро. Или това, че Ралица направи повечето точки, защото й се ходеше до тоалетна и искаше мачът по-бързо да свърши. И дългият разговор с Даниела, първият капитан, който някога съм имала и от който научих много през първите две години на пребиваването си в училищния салон. И изобретателността на Павел, който се опитваше да изстрелва хартиени топчета с фуника с цел да стигнат до госпожата по математика, което беше невъзможно заради голямото разстояние, и в край на часа целият първи чин беше в хартийки.
Днес откраднахме цялата сутрин и я развеждахме из центъра, забутахме я в едно задимено кафене, след това слушахме с нея музика на една пейка докато слънцето изгаряше лицата ни и мислите за другите. А накрая я оставихме парцалива и износена. Днес в чантата ми имаше няколко книги, колкото просто да не е празна, и няколко кратки истории на Явор Гърдев, които скоро намерих, и които доста ме забавляваха в един мой глупав понеделник.
1. Уплашеният Роки
Като малък бях много впечатлен от филма "Роки". Живеехме в "Младост" и заедно с моите приятели Миро и Веско го гледахме няколко пъти. Така се вманиачихме, че започнахме да тренираме. Сутрин със страшни усилия на волята ставахме в 5 ч. и правехме тренировъчен крос покрай изкопа между "Младост 1" и "Младост 2", след това до пълно изтощение обикаляхме дългия блок, известен като китайската стена. След кроса увивахме ръцете си в бинтове, точно както във филма, боксирахме разни парцалени круши, правехме си от кашони чучела, които да ни служат за спаринг-партньори. Просто трябваше да станем непобедими. И тъкмо си бяхме повярвали, че никой не може да ни се опре - а аз оттогава съм си специалист по вживяването в разни образи - та както се бях превърнал вече в Роки от "Младост 1", една вечер се наложи да остана сам вкъщи за малко. Майка ми отиде до телефонните кабини, тогава още нямахме телефон вкъщи... Две минути след като излезе, будуващият във вече окъсяващото му детско креватче Роки забеляза, че пердето в стаята леко се поклаща и го обзе панически ужас. Всъщност, помислих си, че Торбалан е дошъл да ме вземе. Започнах да си повтарям, че всъщност съм Роки и трябва да издържа, но едновременно с това, като във вица с лудите, аз си знаех, че съм Роки, но се съмнявах дали Торбалан знае, че съм Роки. Самонадъхването въобще не помогна. Тогава поради недостига на жилища, две млади семейства обитавахме един двустаен апартамент. Веднага отидох да видя дали има някой в другата стая, но съквартирантите ни не бяха там и се оказах абсолютно сам. Избягах от Торбалан навън по пижама, без обувки и с шампионски спринт към телефонните кабини. За щастие по средата на пътя срещнах майка ми. От следващия ден рязко загубих интерес към тренировките и се преквалифицирах от професионален боксьор на червенокож.
2. Естет от малък
Първата ми естетическа акция беше упражнена на 4-годишна възраст по отношение на скромната мебелировка вкъщи - два фотьойла и една маса, които нашите току-що бяха купили. Мебелите бяха с много гладка, почти огледална политура. Един ден, както си стоях в стаята и размахвах ключодържателя на майка ми, най-случайно го изпуснах върху политурата на масата, която се нарани и в счупения лак се образува малка бяла точка. Тази точка много ми допадна, взех аз ключодържателя, ударих още веднъж по политурата и се появи още една бяла точка. И си казах: "Колко е красиво! Ще украся всички мебели с бели точки". И докато се усети майка ми да дотърчи от кухнята, подлакътниците на двата фотьойла бяха целите на бели точки от наранена политура. Когато тя влезе, тъкмо завършвах втория. А бяха съвсем нови мебели. Какво стана после, се досещате.
3. Излезте на дъската, г-н д'Артанян!
Във втори клас със съучениците ми се отдадохме на приключенската литература. Първият голям роман, който прочетохме тогава, беше "Тримата мускетари". Още си спомням, че изисквах от баща ми обстоятелствени обяснения какво е това "мишеловка", когато стигнах до прочутата глава "Една мишеловка през седемнадесети век." Със съучениците ми се вживяхме в мускетарските работи до самозабрава и започнахме да говорим помежду си не със собствените си имена, а с имената на мускетарите. Герасим например беше Атос, Бойчо - Портос, кой беше Арамис не помня вече, Ясен - крал Луй, а Пламен беше Ришельо. Наско и Юлиян май бяха капитан Дьо Тревил и Рошфор. Момичетата също бяха въвлечени в конспирацията - Констанс, Миледи и Кралицата бяха съответно Ирена, Марина и Ани, с които карахме зимни кънки, т. е. те караха зимни кънки, а аз намирах в зимните кънки повод да съм край тях. И така, говорехме си ние помежду си: "Как сте днес, господин Атос?", "Отлично, г-н д'Артанян" и даже в часовете правихме забележка на учителките да не ни наричат с имената ни, а да бъдат достатъчно любезни да се обръщат към нас с "г-н еди кой си". Тази наша страст решихме да превърнем в пиеса за края на учебната година. Но големият проблем беше как ще направим фехтовките. Затова за първи път въведохме театрална рационализация. Наговорихме се и счупихме антените на радиоприемниците вкъщи. В деня, в който трябваше да играем, всички мускетари и гвардейци се появихме с антени. Нанизахме им по една капачка за затваряне на зимнина, която трябваше да представлява гарда на шпагата, и по този начин се фехтовахме на представлението. Всъщност измислицата беше в това, че когато намушкаш някого, антената се събира и все едно наистина острието прониква в плътта. Но имахме друг проблем, че когато шпагата се събере, вече няма как да я извадиш от намушкания, защото антената е свита и ще следват само смях и подигравки. Тогава ни хрумна "великият" театрален трик - всеки трябваше да вземе по една носна кърпичка, намазана с червена боя. В момента, в който намушкаш някого, задържаш шпагата си ужким в него, докато извадиш кърпичката, и тогава уж изчистваш шпагата от кръв, а всъщност с елегантен жест отново разтягаш антената и така възстановяваш шпагата. Между другото, на някаква родителска среща класната споделила с нашите натрапчивото си впечатление, че прекалено много репетираме сцените между Констанс и д'Артанян. Най-безцеремонно се оправдах пред нашите, че така е и в книгата, и в сценария и ние не можем да изневеряваме на автора. Оттогава все така се оправдавам. (Смях.)
4. Да изпуснеш Марийчето
В гимназията решихме да правим музикален клип. Отидохме на вилата на един съученик, въоръжени с касетофон и съветска любителска камера с 8-мм лента. Тогава вече си падахме по сюрреалистичното кино. Във филмотечно кино "Дружба" гледахме много Бунюел и искахме да направим нещо свое в духа на ранните му филми - "Златният век", "Андалуското куче". Рок-групата на нашия клас "Conceptio Immaculata" беше напълно маргинална в сравнение с другите рок-легенди от класическата гимназия като "Мамут", "БТР", "Паяците" и "Юнаци". Може би това се дължи на факта, че почти не можехме да свирим. (Смях.) Та в един от сюрреалистичните епизоди на клипа моят съученик Камен и аз трябваше да правим серенада под прозорчето на една тоалетна. Прозорчето се намираше на нивото на първия етаж. Сюжетът беше такъв - ние отдолу правим серенада с две китари, а на прозореца се появява нашата съученичка Марийчето (вокали). Тя се разчувства от нашата затрогваща песен, решава да избяга от къщи, измъква се през малкото прозорче на тоалетната, скача, а ние долу хвърляме китарите и я хващаме. След това заедно избягваме. Та пускаме ние парчето на касетофона, Стефан - друг мой съученик, който сега преподава в Америка, в относителен синхрон с касетофона включва камерата, а ние с Камен свирим и пеем. Марийчето се трогва горе и започва да се измъква през прозорчето, което обаче се оказва твърде малко и тя засяда в рамката му. Ние долу се спукваме от смях, а Марийчето напира да се измъкне и в един момент успява. Докато умираме от смях, обаче пропускаме да видим, че тя вече скача, а ние не сме готови да я хванем долу, защото се кискаме. И така тя си скочи горката. Слава Богу, не беше толкова високо и нищо не й стана. Затова пък имаме великолепен кадър на скока с тресящата се от смеха на оператора камера, а и с нейния и нашия последвали смехове. Накрая на деня снимахме една сцена, в която трябваше да се замеряме с ябълки от далечно разстояние. Марийчето нямаше късмет този ден - единствената ябълка, попаднала в целта, уцели точно нея и й остави огромна синина.
5. Бокс с думи
В НАТФИЗ с Жоро Тенев имахме безумната идея да направим един режисьорско-актьорски откъс, в който сами да се режисираме и едновременно с това да играем. Откъсът беше от Пинтър, нобелиста за тази година, от пиесата му "Ничия земя". Като налудничави хора решихме, че разговорът, който се провежда между двама джентълмени в един клуб, ще го ситуираме в боксов клуб. Т. е. главните герои няма да играят билярд, да кажем, а ще се боксират. Между двамата герои тече много изострен разговор, един вид бокс с думи. Мачът трябваше да бъде настървен, трябваше да се бием на ринга до момента, в който единият падне. Накрая, след единствения рунд комисията от преподаватели трябваше да разбере дискретно, че в съблекалнята зад кулисите единият герой е убил другия. Тогава в магазин "Бонжур" продаваха странен артикул - гумена ръка за стряскане. Например, провесваш гумената ръка от някое чекмедже и който я види, се стряска, понеже изглежда много реалистично, има си и част от бял ръкав. Сега кучето ми си играе с нея у нас. Та какво беше нашето дискретно средство?! Купихме гумената ръка и решихме, че накрая тя "дискретно" ще се подава от сака на персонажа-убиец, когато той си тръгва след боксовия мач. Изпитът беше закрит и присъстваха само режисьорите от комисията плюс един-единствен външен зрител - актрисата Койна Русева, която беше от друг клас, но репетираше в откъси на нашия. Тя стоеше точно на последния стол. Та, играем ние, наближава вече финалът, аз тръгвам да излизам с огромния сак, където лежи разфасован другият персонаж, и трябва да спра за момент пред вратата. А точно пред вратата седи Койна. Спирам аз, завъртам се, за да изляза, и гумената ръка минава точно под носа на Койна. Тя се стряска, изпищява и пада назад със стола. Така приключи нашият злополучен откъс. Няма да е далеч от истината, ако призная, че комисията не беше възхитена от това ни решение. |
|
|
